Христо Ботев

МАЙЦЕ СИ


Ти ли си, мале, тъй жално пела, 
ти ли си мене три годин клела, 
та скитник ходя злочестен ази 
и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане, 
тебе ли покрих с дълбоки рани, 
та мойта младост, мале, зелена 
съхне и вехне люто язвена?!


Весел ме гледат мили другари, 
че с тях наедно и аз се смея, 
но те не знаят, че аз веч тлея, 
че мойта младост слана попари!


Отде да знаят? Приятел нямам 
да му разкрия що в душа тая; 
кого аз любя и в какво - 
мечти и мисли - от що страдая.


Освен теб, мале, никого нямам, 
ти си за мене любов и вяра; 
но тук вече не се надявам 
тебе да любя: сърце догаря!


Много аз, мале, много мечтаях 
щастие, слава да видим двама, 
сила усещах - що не желаях? 
Но за вси желби приготви яма!


Една сал клета, една остана: 
в прегръдки твои мили да падна, 
та туй сърце младо, таз душа страдна 
да се оплачат тебе горкана...


Баща и сестра и братя мили 
аз да прегърна искам без злоба, 
пък тогаз нека измръзнат жили, 
пък тогаз нека изгния в гроба!


Речник: 
я з в е н а - покрита с рани, наранена 
ж е л б и - желания

"Майце си" е една от първите творби на Ботев и първото обнародвано негово стихотворение. Публикувано е за първи път във вестника на П.Р.Славейков "Гайда" през 1867 г. По-късно се появява отново във в. "Свобода" (1870 г.) и в "Песни и стихотворения".